Интернет порталът на Васил Лаков
Добре дошли в епицентъра

ПЪТЕШЕСТВИЯ ПО СВЕТА И У НАС

Италиански сън [16.6.2010 - 20.6.2010*]
Гранде Арена Ди Верона.

Дни 1 и 2

Началото на тази екскурзия беше на храм-паметника Александър Левски. За първи път тръгвах от това място и по обяд. Винаги часът на тръгване е бил или сутринта или вечерта. Тръгването по обяд е добро, защото не бързах с приготвянето на багажа! Времето беше отлично за пътуване и щом настъпи часът потеглихме към първата граница. По пътя се отбихме да вземем още пътници от автогара Сердика (със старо име Трафик Маркет) намираща се до централната автогара и от там поехме към ГКПП Калотина. Предстоеше ни да пресечем първата граница за това пътешествие, а именно тази със Сърбия.

Когато стигнахме Калотина, разбрахме от нашата екскурзоводка Александра, че отскоро може да се преминава и с лична карта. Това се оказа добре дошло, тъй като всички останали граници могат да се преминават само с лична карта и международен паспорт не е необходим за да се стигне до Италия с автобус. Да не забравя да спомена, че тук върнахме часовниците с един час назад. Ех, ако можеше с повече!

След като преминахме границата, без да чакаме много, спряхме за кратка почивка на обичайното за целта заведение. Между другото тоалетната на това гранично крайпътно заведение беше неочаквано уютна! Следобедна закуска и потеглихме отново по дългия път към следващата граница.

След град Пирот пътя минава през няколко тунела (по непотвърдена информация 14 на брой) в живописен каньон. В Сърбия се натъкваме и на първите пунктове за плащане на пътни такси, известни с името „патарини” с леки нюанси в различните балкански държави. Минахме покрай град Ниш където ни заваля пороен дъжд. Преди да стигнем до Белград изгледахме и първите два филма в автобуса. Трябва да призная, че това да гледаш хубав филм в автобус по време на екскурзия може да бъде и много релаксиращо преживяване. Опитайте го и вие!

Белград се оказа градът от спомените ми от предишни екскурзии. Имаше две нови сгради, които не си спомнях – Белградската Арена и някаква офис сграда. Между другото и двете сгради ги има в 3D вариант в Google Earth. Изобщо в Белград има доста 3D сгради, още един показател, по който София изостава. Когато минавахме над големия приток на Дунава не се виждаха много кораби и лодки в него, за разлика от каналите на Венеция. Но затова ще стане дума по-късно.

Бързо напуснахме града и стигнахме втората граница, този път това беше сръбско-хърватската. Обичам да преминавам граници през нощта! Цялото това действие се развива някъде след полунощ.

Пътищата в Хърватия са на европейско ниво, поне този, по който минахме ние. За другите не мога да кажа нищо засега. Щом си плащаш това е напълно нормално. Около град Загреб започна да се развиделява. След някой и друг час стигнахме и до предпоследната граница – тази между Хърватия и Словения.

На места покрай пътя през Словения имаше мъгла, която бързо се разсейваше. Град Любляна не го видяхме, защото бързахме да стигнем Италия. Преди границата направихме поредната 20-минутна почивка, след което преминахме последната граница и стигнахме Италия.

Всъщност граница в смисъла на предишните такива, нямаше. Намалихме малко скоростта минавайки покрай изоставената постройка, служеща някога за контролиране на пътнико и товаро-потока през границата. След известно време от лявата страна на автобуса се показа морето заедно с много пристанищни съоръжения. Следвахме пътя към Венеция!

Вече на италианска територия спряхме на един автогрил за първото кафе по италиански. В градчетата, през които минавахме по пътя за пристанището, се виждаха доста спретнати къщурки с големи градини пред тях. Тук има и плажна ивица. Пътят към пристанището Пунта-Сабиони беше прав и скоро слязохме от автобуса за първото пътуване с корабче, което щеше да ни отведе на островна Италия, а именно островите Венеция, Мурано и Бурано. На кея имаше завързани много привлекателни яхти, чакащи някой да ги наеме! Надморската височина беше кръгла нула! Билета за нашата водна линия на транспорта беше 16 евро и с един билет се возихме цял ден.

По пътя към първия остров се разминавахме с доста плавателни съдове от всякакъв вид и размер. От едноместни лодки, през яхти до тежки товарни кораби. Първата спирка от плаването беше неочаквана, но приятна разходка на остров Лидо, известен с хотелите си за по-взискателните посетители на Венеция.

Островът не е от най-големите в лагуната, но има автомобили и дори обществен транспорт. В момента строят нов пристанищен терминал, който обещава да е доста модерен. Сигурно за да посреща нарастващия поток от туристи. След кратката разходка по булеварда се качихме на корабче за централната атракция, самия остров Венеция.

Венеция е голям остров и един ден не стига да се разгледа, особено ако се чака на опашка за някоя атракция или се разглеждат магазините. Най-добре е да се отделят 2 дни, но не повече, за пълно разглеждане на острова. Хубаво е да се снабдите с карта на острова или поне с GPS. Картата и особено GPS-а са ценен помощник при лутането из уличките на града и намирането на забележителностите и пътя към сборния пункт за да пристигнете навреме.

Централната атракция на острова е площада Сан Марко и сградите около него. Това са Двореца на Дожите, базиликата Св. Марко, националната библиотека, кулата към катедралата Сан Марко, катедралата Санта Мария на отсрещния бряг и много други места скрити из уличките в сърцето на Венеция, като моста Риалто – единствения мост над Големия Канал с магазини на него. От този мост има незабравима гледка към канала и околните сгради. Трябва да се види!

Освен туристическия район на Венеция е интересно да се разгледа и жилищния, където живеят постоянните жители на острова. Къщите са стари и изглеждат доста занемарени, но със сигурност в тях живеят хора. Каналите са навсякъде и са изпълнени с лодки от двете страни. Какви ли са правилата за движение по каналите на града! На много места се предлага услугата разходка с гондола, която е на стойност около 100 евро, като в една гондола могат да се качат поне 4 души. Лоша миризма усетих само на две места така, че това не е проблем. Не знам обаче как са нещата след наводнение. Цвета на водата в каналите е светло зелен и изглежда много чиста, дори и водорасли почти няма. Направо те подканя да се хвърлиш от някой мост. Вървенето по уличките може да е много весело, особено като се стигне до задънена улица. В такъв случай се минава от другата страна на канала по мост или се продължава по странични още по-тесни улички, но път винаги има.

На острова сред тесните улички са разположени много малки хотели, пицарии и магазинчета. Пицариите са повече от кафенетата, може да се каже дори, че кафенетата са много малко. Такива има на големия площад, но там цените са туристически. Освен сладоледа друг често срещан продукт във Венеция е плодовата салата в пластмасова чаша. Сладоледа върви от около 1 евро до 4 евро в зависимост от количеството. Плодовата салата е 2 - 2.50 евро. Малката минерална вода е 1, а голямата 1.5 – 2 евро. Освен това има и някакви сокове в различни цветове, които също са приятни на вкус. Най-добре е да се опита от всичко. Попаднахме дори на китайски ресторант. Тия китайци са плъзнали навсякъде и обичат да се снимат.

Най-често срещаните сувенири са тези направени от стъкло (намират се всякакви форми и размери) и карнавалните маски също във всякакви форми и размери. На крайбрежния булевард при хубаво време са наредени множество сергии с всякакви дреболии, но освен това има и много полезни сувенири - тениски и шапки като на гондолиерите да не забравяме и чадърите, които изникват бързо при разваляне на времето. Друго впечатление ми направиха и чернокожите продаващи дамски чанти на много места по улиците и мостовете. Предполагам обаче, че това има нещо общо с провежданото футболно първенство в Южна Африка.

След като разгледахме острова се събрахме отново на нашата спирка на крайбрежния булевард за да хванем корабчето за следващия остров Мурано, известен с производството си на предмети от стъкло. Остров Венеция е свързан чрез мост с континенталната част на града и може да се стигне до него дори с кола или автобус, но определено е по-интересно с корабче. Островите Венеция и Мурано са добре застъпени в програмата Google Earth, включително и с 3D модели на сградите, така че човек лесно може да си начертае маршрут за разглеждане на двата острова.

Остров Мурано е близо до Венеция, но заобикалянето отнема дълго време. В посока Венеция – Мурано, корабчето навлиза първо в един от каналите на острова, където има спирка и след това прави обратен завой в тесния канал, а някой капитани изпълняват това действие сякаш им е за първи път. След това се спира на кея с фара, където слязохме и ние. Оттам започва уличка с малки фабрики и магазини за стъклени произведения на изкуството. За съжаление не намерихме работеща фабрика, но затова пък магазините работеха. Къщичките изглеждаха по същия начин, както тези във Венеция, но бяха доста по-шарени, поне предните им фасади.

Тук опитах италианския сладолед, но ми се струва, че не уцелих най-добрия магазин за тази цел. В един от тях видях и нещо подобно на целувките, на доста по-големи и с името Meringhe. При проверка в Мрежата тази дума нямаше превод, но при махане на h, се оказа че става дума точно за целувки. Явно ще трябва пак да се идва до Италия. Цената им беше евро и половина. Надявам се да си струват парите.

Следващият и последен остров за първия дълъг ден беше Бурано. Той е най-малкия от 4 острова, които разгледахме. Тук фасадите бяха още по-шарени, а водата още по-зеленикава и спокойна, въпреки дъжда. Островът е известен с дантелите си и по-скоро с нещата които съдържат дантели. Това са различните покривки, завеси и дамски облекла. Някой бяха доста добри! И тук малките площадчета са прекрасна възможност да се огледаш и да решиш накъде да продължиш. На всички острови се забелязваха множество кули или камбанарии служещи за градски часовник и предполагам известяващи за наводнения и други значими събития на островите.

Това беше последния обект за деня. След като се събрахме всички, или почти всички, както се оказа впоследствие, се качихме на корабчето за родното ни пристанище Пунта-Сабиони. Автобусът ни чакаше на паркинга и вечерта се настанихме в хотел Омния в град Новента Пиаве. Хотела беше приличен, стайте също само дето по телевизията имаше само италиански програми, като повечето бяха с лошо качество на образа, но затова пък Интернет достъпа беше на европейско ниво. С това първият етап от тази екскурзия завърши.

Ден 3

След като се изкъпахме и наспахме, новият ден започна със също толкова приятна закуска. Имаше вкусни малки хлебчета, кашкавал и шунка, масло и конфитюр. За пиене ни бяха приготвили топло кафе, студено мляко и свеж портокалов сок. Перфектната закуска! Ей, пак огладнях! Но, да се върнем на темата...

Този ден ни предстоеше да разгледаме двата близки града – Падуа и Верона, кой от кой по-известни. Първи беше Падуа поради близостта си до хотела. Паркирахме на автобусния паркинг и се насочихме към базиликата Сан Антонио и статуята на Еразмо Гатемелата построена от Донатело пред базиликата. Непосредствено до паркинга се намира най-големия площад в Италия - Prato della Valle. Храмът е най-важният религиозен и художествен център в града. Базиликата носи името на чудотвореца Свети Антоний Падуански, чийто мощи се съхраняват в нея. Тя е и едно от най-посещаваните в света Свети места. Строежът на църквата е завършен през 14 век в римско-готически стил. През 19 век е реставрирана и са отстранени бароковите елементи.

След като я разгледахме обстойно, аз се насочих към университета на Падуа, където е преподавал великия Галилео Галилей. В този момент установих, че предварително записаните координати на университета ги няма в GPS-а! „И кво праим са” си казах аз веднага. Веднага обаче започнах да си спомням мястото на университета след като го търсих дълго в Интернет преди 3 дни. С помощта на Александра успях да хвана булеварда Тито Ливио и след това пресечния булевард Сан Франческо и вече знаех че университета е в първата пресечка в дясно след като се завие наляво по последния булевард. Табелките на улиците си бяха на местата и ориентирането беше лесно.

Сградата на университета не беше нещо кой знае какво, както очаквах да е. Една сграда между двете съседни постройки. Пред нея имаше малко площадче и на него се подготвяха група студенти да изнесат някакво представление. Не го дочаках, защото исках да намеря и кулата Спекула, от която Галилей е изучавал звездите, използвайки телескоп. Тогава разбрах, че GPS-а може да замести до известна степен и екскурзовода. При наличие на добра карта, разбира се!

В желанието си да видя още нещо интересно зададох на GPS-а да ме отведе до художествена галерия в посоката на автобуса. По пътя направих няколко чупки по уличките на Падуа и по едно време се оказах пред италианския вариант на женския пазар. Там продаваха само и изключително предимно дрехи, неща за кухнята и разни други. По пътя ми между готическите къщи мернах за малко местните трамваи. Те изглеждат доста футуристично на фона на старинните сгради около тях. По добри са от нашето метро, но кой го изненадва това! Движат се на меки гумени колела, като се направляват по една релса в средата на трасето. Двата коловоза са със специална настилка, а около тях настилката беше по-груба. Така се постига висока скорост без друсане, шум и вибрации в околните сгради. А на всичко отгоре, този вид транспорт е екологичен.

След като повървях известно време без да търся нищо определено, отдалеч видях една кула и реших да я разгледам по-отблизо. Пресякох един-два моста и скоро бях пред нея. Надявах се това да е кулата на Галилей и съвсем случайно се оказа тя! Спомних си че бях чел в Мрежата, че се казва Спекула и се зарадвах когато срещнах това име в текста на табелата пред нея. Тя се стопанисвала от факултета по астрономия на университета в Падуа.

Като погледнах часа видях, че не ми остава много време до срещата за тръгване и казах на GPS-а да ме заведе по най-късия път до автобуса и го последвах. Но понеже групата нямаше да тръгне без мен, си позволих да не се съглася напълно с предложения маршрут за да разгледам още от градския пейзаж и 5 минути преди уговорения час бях в автобуса.

Пътуването до град Верона ни отне около час и половина. Автобусът ни остави до крепостните стени на стария град. Именно там се намира гроба на Жулиета. Стария град трябва определено да се разгледа следващия път. Ние вървяхме към площада пред общината и Арена Ди Верона – римски амфитеатър, в който се провеждат множество концерти.

След това продължихме към известната къща на Жулиета. Не ми се мисли сега какво е положението с многоетажните небостъргачи, а и 8-етажните блокове не са ниски! Прекосихме площад Piazza delle Erbe, който е служил за форум по време на Римската империя, а сега е градски пазар.

Снимахме се на близкия площад Piazza dei Signori в средата, на който е статуята на Данте. До самия площад се намира гробниците на семейство Scaliger, управлявало града между 13 и 14 век. В момента там се провежда реставрация.

Най-после стигнахме и до къщата на Жулиета! Каква история само, а е била литературна творба, която се е пренесла в реалността.

Ромео и Жулиета е пиеса, една от ранните трагедии на Уилям Шекспир, разказваща за двама млади влюбени и тяхната невъзможна любов, довела до помиряване на воюващите им семейства. Тя, заедно с „Хамлет“, е може би една от най-известните негови пиеси и е считана за най-популярната любовна история. Пиесата завършва с думите „И до днес светът не знае любов по-чиста и съдба по-клета от тази на Ромео и Жулиета“.

Историята всъщност не е нова и е взета от италиански приказки, преведена в стих през 1562 година и след това преразказана в проза през 1582. Шекспир взима идеята, но създава и нови характери, като този на Меркуцио и разширява действието. Счита се, че е писана между 1591 и 1595 и е публикувана през 1597.

Същинската атракция в къщата на Жулиета е не самата къща, а статуята под балкона на тази измислена дама от средновековието. Всички искат да се снимат с нея! Е, и аз се снимах, няма да се отделям от групата! По стените на входа към вътрешния двор са залепени много бележки от идващите хора с техните желания и мечти.

Върнахме се към площада пред арената, а след това тръгнахме към стария замък на същата Scaliger династия управлявала града в средновековието. Това е един добре проектиран замък в готически стил с М-образно назъбени кули и воден ров, който сега е празен.

Отбихме се и до един от магазините PAM, който не беше в улицата където го търсихме, но все пак го намерихме. Питахме местните и те ни показаха вярната посока. Много близо до него, почти на самия площад, се намира и музеят на езиковеда Scipione Maffei, известен с огромната си колекция от римски текстове. Музеят е основан през 1745 г. И е един от най-старите в света. В началото може да се обърка с музей на италианската мафия, но определено няма нищо общо с нея.

Върнахме се отново на площад Бра, този пред арената, и се снимахме с две средновековни римски легионерки с мечове и две съвременни пазителки на реда с радиостанции, които не даваха да се седи на тревата в парка. След кратка разходка из уличките на Верона стигнахме отново до автобуса, който ни чакаше близо до паметника предполагам на руските войници защитавали града.

На една будка в началото на автобусния паркинг опитах италианския дюнер, който се оказа много далеч от това което имаме в България. След това се натоварихме на автобуса и право в хотела, за да се донаспим за следващия дълъг ден, включващ отново разглеждане на Венеция и дългия път обратно към България.

Дни 4 и 5

След като се насладихме за втори път на хотелската закуска, отново заехме местата си и се насочихме към познатото ни пристанище Пунта-Сабиони, от което щяхме да стигнем до остров Венеция. Бяхме всички, защото след разходката потегляхме обратно към България. Хубаво е да имате точно пари за билетите за корабите, особено ако групата е голяма, защото хората нямат да връщат на всеки, дори на касите.

Този ден беше някак облачно, но не просто облачно, а някак особено. Светлината не беше като преди. Имаше нещо във въздуха, освен мириса на море. Както и да е! Акостирахме на познатия площад и се запътихме към срещата с местната екскурзоводка. Преди това имахме малко време на разположение за една бърза обиколка на района на площада. Хората с гондолите само чакаха някой заблуден турист да ги погледне на криво и веднага го каниха най-любезно на борда на най-близко завързаната лодка. На площада, гълъбите бяха колкото и хората, а може би и повече. Навъртаха се и няколко нахални гларуса. И като настъпи часа на срещата всички се събрахме до едната колона в началото на площада и зачакахме.

Местната екскурзоводка не приличаше много на италианка и по това, че предпочете да разказва на руски, реших, че може би е рускиня. Личеше си че знае много за площада и околните му сгради. Тя ни преведе през доста тесни улички за да стигнем до следващия малък площад, статуя или базилика. Сега се замислям за разликата между базилика, катедрала и църква! Дали архитектурния стил и времето на строителството определят това или различните религиозни течения в християнството или пък нещо съвсем друго? А може да са и синоними.

Едно от нещата, които запомних от разказите на екскурзоводката е че преди гондолите са били шарени, но след чумната епидемия ги боядисвали черни. По едно време попаднахме на италианска сватба във Венеция! Младоженците си тръгнаха с такси. С лодка такси, нали са във Венеция. И така могло значи!

Следващата забележителност беше базиликата San Giovanni e Paolo, известна на местния диалект като San Zanipolo. Това е една от най-големите църкви във Венеция. След 15 век в нея са погребвани всички дожи на Венеция, като техния брой е 25.

Последната забележителност в програмата на нашия гид беше моста Риалто над Големия Канал. Това е най-старият от всички 4 моста над Големия Канал, а гледката от него си заслужава идването до тук. Моста е каменен, широк 23 метра и дълъг 48, като височината достига до 7 метра. Той е бил построяван няколко пъти, като дори Микеланджело е участвал в един от проектите му. Сегашният каменен мост е проектиран от Антонио Понте, а строежът е завършен през 1591 г. От тогава моста е един от символите на града. Тук тура завърши и започваше свободното време до отплаването от Венеция.

Беше обедно време и съвсем естествено се насочихме към едно заведение на самообслужване на брега на канала. Имаше добър избор на манджи, но повечето бяха студени. Имаше много добри десерти обаче. А какво е едно ядене ако няма вкусен десерт накрая? Човек трябва да изпитва удоволствие когато се храни!

След обяда се насочих към досега непроучената източна част на острова. По крайбрежния булевард са наредени множество сергии със сувенири и кафенета от време на време. Мостовете се редуваха с яхтите по кея. Често се забелязваха туристи мъкнещи куфари към някой кораб. Във Венеция е пълно с заведения, магазини и малки хотели. Минах покрай историческия музей на военния флот. Интересното около този музей, е че съхранява голяма колекция от модели на стари кораби. Това е така, защото в древността корабите са били строени не по чертежи, а според точни умалени модели.

Повървях по булевард Джузепе Гарибалди в края, на който има малко езерце с костенурки и статуя на самия Гарибалди. Там се намира и градския парк. Алеята през парка излиза отново на крайбрежния булевард на спирка на градския транспорт, който, както знаем вече е съставен предимно от малки и по-големи кораби. Ако не валеше дъжд разходката в парка можеше да се превърне в парти, особено в заведението с изглед към морето. В този парк се е провеждало Бианалето през 2007 г. Заради неподходящото време реших да се връщам обратно към по-познатите места, но не по-същия път разбира се.

Вървейки в началото край парка неусетно се озовах в истинската Венеция, така каквато е за нейните жители, а не за нас туристите. Вървях по малки чисти улички с опънати въжета за простиране над мен. На места имаше малки магазинчета за пазаруване на всякакви хранителни стоки и плодове. Някой улички завършваха с кей на брега на някой от каналите и трябваше да търся друг път към мястото на срещата, а времето напредваше. Батериите на GPS-а също се изтощиха, но понеже вече бях близо това не беше никакъв проблем.

На път към пристанището попаднах на малко площадче на което звучеше позната мелодия, а на една постройка в ъгъла на площада се виждаше надпис Антонио Вивалди. Оказа, се че това е църквата San Giovanni in Bragora. Тя е основана през 8 век от Св. Магнус от Одерзо. Именно в тази църква са кръстени Антонио Вивалди и Пиетро Барбо бъдещият римски папа Павел 2-ри.

Когато стигнах до сборния пункт се оказа, че почти цялата група се е събрала и скоро след това се качихме за последен път на корабчето от Венеция към континента. На връщане пред нас имаше 3 големи презокеански лайнери от Гърция, Норвегия и още някъде, които ни забавиха малко, а имахме възможност да ги изпреварим. Като се качихме отново на автобуса потеглихме пак по познатия път по който бяхме дошли, първо до италиано-словенската граница, която всъщност не съществува, после пресякохме словенско-хърватската, хърватско-сръбската и накрая сръбско-българската граница.