Интернет порталът на Васил Лаков
Добре дошли в епицентъра

ПЪТЕШЕСТВИЯ ПО СВЕТА И У НАС

Слънчевото затъмнение в Китай [16.7.2009 - 25.7.2009]
Далечният Изток!

Ден 1

- Изгрев над аерогара София
- Обяд на летище Шарл де Гол - Париж
- Вечеря някъде в Русия на 11 000 м над земята

Полетът до Пекин минаваше през Париж. Самолетът излиташе в 6:55, така че рано сутринта трябваше да сме на летището, още в 5:00 часа. Въпреки ранния час, в залата за заминаващи имаше необичайно много хора. Явно беше час пик.

Полетът до Париж мина бързо, и скоро се озовахме на прекрасното летище Шарл де Гол. Имахме няколко часа до следващия полет и бяхме решили да отидем до Айфеловата кула, или до където успеем да стигнем в града. Летището се оказа доста голямо и с вътрешен транспорт между терминалите, направо цял град. Следвайки указателните табели се озовахме накрая на една много дълга и виеща се опашка и веднага ни стана ясно, че няма да се пътува до града. Поне успях да видя кулата от далеч, при кацането. Както и да е добрахме се до нашия изход.

Летище Шарл Де Гол е най-голямото летище в Париж и второто по натовареност в Европа след лондонското Хиитроу. То се намира на 23 км от града и предлага множество транспортни връзки с Париж по шосе и железница. Това летище е едно от първите в Европа със собствена железопътна система, с която за 45 минути се стига до центъра на Париж, а за 10 до Светът на Дисни. Интересно! Трите терминала са свързани с автобусни линии, които превозват по 1 милион пътници на седмица.

Докато чакахме да дойде време да се натоварим на големия самолет хапнахме, гледахме и снимахме самолетите. Покрай пейките за чакащи имаше и ел.контакти, за да може човек да се включи в мрежата, или да презареди батериите. Контактите все още бяха съвместими с нашите. Имаше и Интернет, но за него трябваше да се плати. Навсякъде беше чисто и имаше помещения за спокойна и тиха почивка. Накратко казано, едно голямо и комфортно летище.

Дойде време да се качваме отново на самолет. Този път щяхме да прекараме повече от 10 часа в облаците. За сравнение полетът от София до Париж беше около 3 часа. При първият полет седалките бяха доста широки макар и в туристическа класа. Не беше и хладно колкото очаквах. Този самолет беше голям и имаше доста места, аз обаче уцелих точно развалената седалка. Случват се и такива работи! Добре, че останаха свободни места и се преместих на друго място. Жалко, че останаха места, иначе щях да пътувам я в първа, я във втора класа. Веднага ми донесоха и нова бордна карта.

Във втория самолет седалките бяха по-тесни, но пък се уредих на първия ред. Когато започнаха да сервират яденето, се зачудих къде са скрили таблата и телевизора, понеже нямаше друг ред седалки пред нас. Оказа, се че таблата се вади и разгъва от облегалката за ръцете, а телевизора се издърпва изпод седалката. Вече всичко беше наред. Температурата беше ниска и си беше направо хладно.

Бордната информационна система освен информация за развитието на полета, предоставяше и достъп до библиотека с филми и музика. Успях да гледам една смешна анимация със заглавие „Чудовища срещу извънземни”. Пародия на няколко филма, и определено беше смешна. Чудовищата бяха добрите, а извънземните лошите.

Оказа се, че въздушният коридор минава доста на север. Минахме над Москва и Новосибирск. Сигурно, за да избегнем въздушното пространство над Афганистан и околностите му. Сигурността преди всичко, че иначе съдебните процеси са скъпи.

Има няма 10 часа след излитането се озовахме на друг континент – Азия. Сега започваше същинското пътешествие, в страната наречена Китайска Народна Република или просто Китай. Но какво е света днес – едно голямо село. Е хайде да не е голямо, средно по размери село. Въпреки голямата часова разлика, 6 часа, малкото сън предната нощ, почти липсата на сън по време на полета, не се чувствах уморен, сигурно заради адреналина и очакването да видя много интересни неща.

Ден 2

- Настаняване в китайски хотел
- Летния дворец (най-големият императорски парк в Китай)
- Ядене на патица по Пекински (вкусна си е)
- Нощ над града

Явно атмосферните условия не са били стабилни по време на кацането, защото самолета леко занесе по пистата, но нашите пилоти си знаеха работата. Граничния контрол включваше проверка на телесната температура. Всички служители бяха с ръкавици и маски. За щастие никой от групата не показа признаци на грипно заболяване и скоро след това се оказахме пред автобусите, които щяха да ни развеждат из града. Още с пристигането в Китай усетихме дъждовното, горещо и задушно време. Първите двама китайски екскурзоводи ни посрещнаха на летището с високо вдигнато българско знаме и чадър в другата ръка. Първо се настанихме в хотела.

Стаите и в първия, и във всеки от останалите хотели се оказаха доста просторни и удобни. Имаха разбира се и своите особености. След кратка почивка се запътихме към Летния дворец на императрицата.

Град Пекин, столицата на Китай, има широки булеварди, идеални пътища и много китайци. По данни на нашия екскурзовод в града имаше 3 милиона лични автомобили и 700 хиляди таксита. Впечатление правеше наличието на много зелени площи около и под булевардите и кръстовищата, които бяха над земята. Бях чувал, че в Пекин въздуха е мръсен и има големи задръствания, но явно домакините се бяха постарали да подобрят нещата за Олимпийските игри през миналата година и определено се бяха справили.

Когато стигнахме Летния дворец, все още валеше. Въпреки дъжда имаше страшно много хора, предимно китайци, разбира се. На входа на двореца се събрахме с другата част на групата, която беше пристигнала с по-късен полет.

Императорският дворец – Летния дворец в Пекин е най-цялостната, и най-голямата по мащаб императорска градина в Китай. Той е събрал безценното градинарско изкуство на Китай, и е известен в цял свят. Мащабът на Летния дворец е огромен, площта е около 300 хектара, от която водната площ заема 3/4. Различните постройки и стаи са над 3000 броя. През 1749 година от нашата ера, императорът на династия Цин, Чан Лун по случай рождения ден на майка си, дава заповед за построяването на императорска резиденция, в която да влизат планина, езеро и др. През 19-ти век, дворецът два пъти е разрушен от чуждестранни агресори. След това императорското правителство на династия Цин два пъти е ремонтирало този дворец. На езерото са построени 6 различни моста, най-големият от тях се нарича Каменния мост. Ширината на моста е 8 метра, а дължината-150 метра. От двете страни на моста са скулптурите на над 500 каменни лъвове с различен образ. Тук е един от прекрасните пейзажи на двореца.

В двореца са създадени около сто пейзажи, всеки от тях се характеризира със собствената си специфика. Освен планината и езерото, от двете страни на езерото има и един дълъг коридор с дължина над 700 метра. Той е най-дългият парков коридор в света. В коридора са нарисувани над 1400 картини, съдържанието им включва природни пейзажи, птици, приказки и т.н., които са характерни за китайския национален стил.

При по-добро време можеха да се направят страхотни снимки, не че тези които направихме не са перфектни! Можеше дори да поплаваме с корабче из езерото или пък с водно колело. Тук за първи път видях шарените фасади и покриви на традиционните китайски дървени сгради, които бях гледал по филмите. Комплексът е голям, с много градини и сгради и е нужно повече от ден, за да се разгледа целия. Нашата програма беше натоварена, затова след разходката по крайбрежната част се отправихме към автобусите.

Изобщо когато се посещава страна, много различна от нашата, е добре да се отделя повече време на един обект, отколкото само да се обикалят туристическите атракции. Така може по-пълно да се усети и разбере духа на съответното място и да се запомни. От друга страна обаче, ти се иска да видиш колкото се може повече неща. Водачите ни - китайци се справяха много добре с трудната задача да си екскурзовод.

След Летния дворец се насочихме към китайския ресторант, където щяхме да опитаме прочутата в цял свят “патица по пекински”. Сега разбрах какво представлява автентичния китайски ресторант и храна. Масите бяха големи и кръгли с въртяща се част в средата. Именно на тази въртяща се част слагаха различните китайски ястия, някой от които с неизяснен произход, но иначе вкусни. Хляб нямаше, но имаше ориз без никакъв вкус. Всички ястия имаха различни сосове. Винаги имаше зелена, подобна на трева храна, която не опитах. Често сервираха риба приготвена незнайно как във формата на таралеж, както и скариди.

Технологията за приготвяне на знаменитото ястие "Патица по пекински" е толкова сложна (необходима е специална пещ, в която се слагат по няколко птици едновременно), че познавачите казват: "Когато китаец иска да опита "Патица по пекински", той... отива на ресторант." Не знаех, че Радио Китай предава и в България: http://bulgarian.cri.cn/

Както може да се очаква най-интересното беше „патицата по пекински”. Освен това, че беше вкусна, другото незабравимо нещо беше факта, че я нарязват с ненужно голям нож. На съседната маса пък сложиха празна клетка, предполагам за нещо хвъркато или пълзящо. Масите бяха приготвени с китайски пръчици и някои от групата добре се оправяхя с тях, но аз отложих това преживяване за следващия път.

Тъй като ресторанта с патицата беше близо до хотела ни, на връщане се разходихме пеша по улиците на града. На един тротоар даваха уроци по някакъв вид танц. Бяха се събрали доста хора. Музиката звучеше доста приятно. В близост до хотела имаше пазар, подобен на Халите в София, но поради късния час, не успяхме да го разгледаме добре. Нищо, следващия път!

Така завърши този ден. Най-накрая щяхме да поспим добре, не че нямах сили за още Китай. Трябваше да се наспим добре, защото програмата следващия ден беше още по-интересна.

Ден 3

- На път за Великата Китайска Стена
- Самата ВКС (да не се бърка с Международната Космическа Станция)
- Гробниците на династия Мин
- Олимпийското градче 2008 (Гнездото и Кубът)
- Чайна церемония (6-те вида чай)
- Кунг-Фу шоуто (беше добро)

Първа точка в програмата за днес беше посещението на Великата Китайска Стена, разбира се след закуската в хотела. Времето си беше все така влажно и горещо. Прекосявайки за пореден път града, отново се заглеждахме в интересните, високи сгради около пътя ни. Правеше впечатление, че има доста строежи на комплекси от еднакви сгради, но всеки комплекс беше различен и привличаше погледите ни.

По пътя за стената минахме покрай един изоставен лунапарк, точно като нашия в София. Интересно защо ги изоставят. Скоро след това навлезнахме в планински район и не след дълго видяхме Стената.

Китайска стена представлява отбранително съоръжение в Северен Китай, издигнато през 3 век пр.н.е. върху основата на хунски окопен вал за защита на северозападните граници на империята. Дълго време е достроявана. Тя прекосява страната от границата с Корея до пустинята Гоби. За изграждането на стената са използвани пръст, камъни, дърво и керемиди. Крепостта е замислена да минава през стратегическите точки, за да може да осигури ефикасна отбрана. Основната й част са високи стени, издигнати върху планински била. По цялата й дължина има наблюдателници. Покрай стената са построени фортове, където живеят войниците и се съхраняват провизии. Горната част на стената е облицована с 3-4 слоя тухли, които са така добре слепени с вар, че е невъзможно в тях да поникне трева. Направена е и канализация, за да може да се оттича дъждовната вода чрез капчуци в земята. Общата дължина на всички участъци в момента е 6000-6700 км, като стената на места може да достигне на ширина до 10 м., а на височина 15 м.

Всъщност по протежение на пътя има 3 места от които туристите могат да се качват, да се разхождат, и разглеждат стената. Ние стигнахме до последния с името Бадалинг. По пътя до него на много места стената се виждаше много добре. Това което виждахме и по-късно катерихме не беше оригиналното древно съоръжение, а едно по-съвременно строителство от 50-те години на миналия век. Тъй като стената е много стара е нормално да е в развалини. Освен това в по-ново време камъни от нея са използвани при строежите на къщи. Така че, от оригиналната стена не е останало много.

След като се преминахме през входа на комплекса, можехме да поемем наляво или надясно. Десният път е по-полегат и по-лесен, и по него може да се измине по-голямо разстояние, евентуално да се стигне до другите пунктове. Което вероятно също е интересно. Ние обаче избрахме по-трудния т.е. стръмен участък, от който се разкриваха страхотни гледки към околните хълмове и пълзящата стена по тях. И по двата маршрута хората бяха много.

На един от хълмовете се издигаше надпис с мотото на олимпийските игри – „Един свят, една мечта!”. Щеше ли да има разлика, ако мотото на игрите беше обратното т.е. „Една мечта, един свят!”. При разходката си по стената си купихме и оригинални триъгълни сламени шапки, които използвахме и през следващите дни. Имаше модификации, които бяха подплатени с найлон. Полезно нещо в дъждовните дни.

Видеокамерите и тук не липсваха. Определено видео наблюдението е доста добре застъпено в Китай и бизнеса с такава техника сигурно процъфтява. На летището камерите бяха през 1 метър едва ли не. Интересно е дали все пак всички камери работят и колко хора седят пред мониторите. Но броя на хората в Китай не е проблем. Всъщност може би е и проблем, поради факта че са прекалено много. Дори има закон контролиращ раждаемостта в страната.

Времето минаваше бързо, а ни предстоеше да посетим втората забележителност за днес – Гробниците на императорите от династия Мин. Те са в близост до стената. Династия Мин управлява Китай от 14 до 16 век. Строежът на гробниците продължава също 200 години. Китайците вярват, че след смъртта душата продължава да живее с човешките си нужди, затова и гробницата е построена като самостоятелен императорски град. Според принципите на фъншуй, идеалното място за живот е онова, което комбинира планина, река и зеленина. Гробищният комплекс е ограден от три страни с планини, а през четвъртата протича река. След като някой император умре, тялото му се поставя в саркофаг, който се транспортира до неговата гробница по маршрут, наречен “Свещения път”. Ние минахме през неземно красиви градини, край интересни храмове, фигури на свещени животни и митологични същества.

В музея видяхме кораба, с който император Чанг Хе е обикалял океани. Разполагал е с повече от 60 кораба, като най-големия е бил с дължина около 150 м, който се приема за най-големия кораб в древните времена. По-навътре в комплекса минахме през една интересна арка. Важното беше на излизане да минем отново през нея, и да викаме с всички сили, за да изгоним злите духове.

Следващата спирка беше чайната церемония. По пътя към нея обаче минахме през олимпийското градче, където бяха разположени стадионът Гнездото и Водният куб. Тях ги разгледахме от рейсовете без да спираме специално за тях. Бързахме за следобедния чай. Тогава си спомних, че гледах откриването на олимпийските игри в една хижа на Рила по телевизията миналата година, а сега виждах тези места пред мен. Колко интересен е животът!

В Китай пиенето чай вече има повече от 4 хилядолетна история. Чаят е необходимата напитка в обикновения живот на китайците. В китайската поговорка се казва, че дърветата, оризът, олиото, солта, соевият сос, оцетът и чаят са 7-те неща за началото на един ден. По принцип, китайците посрещат гостите си с чай. Хората са свикнали да пият чай, когато разговарят.

Според легендата, преди 280 г. от н.е., в Южен Китай имало една малка страна – У. Когато кралят черпел своите чиновници, той искал те да бъдат пияни. Един чиновник, на име Уейджао, не можел да пие много ракия. Затова, кралят му позволявал да пие чай, вместо ракия. Обичаят си остава и до династия Тан вече станал популярен сред обикновените жители. Има твърдение, че обичаят има връзка с Будизма. През династията Тан в къщите на богатите хора имало специална статия за пиене на чай.

На чайната церемония ни показаха традиционния начин за приготвяне на няколко вида от най-известните сортове чай. Китаецът, който ни разказваше говореше на руски, интересен избор. Разбира се опитахме от всеки чай. Показаха ни чаши с картинки по тях, които се сменяха при наливане на горещата течност. Всички те бяха с китайски мотиви. На долния етаж имаше магазин от където можеше да си купим от току-що дегустирания чай, както и съдове за неговото приготвяне.

Следващия обект в програмата беше посещението на Кунг-Фу шоу в Червения театър. Стигнахме точно навреме за началото. Основната сюжетна линия беше за едно дете, което отива в манастир да се учи на бойни изкуства. Историята беше прекъсвана от демонстрация на самите бойни изкуства от истински монаси от манастир. Може би от самия манастир Шаолин. Историята беше завладяваща, както и музиката съпътстваща представлението. След края на програмата можехме да видим отблизо и да се снимаме с изпълнителите на номерата от шоуто.

Червеният театър е познат и като Chongwen Worker's Cultural Palace Theater. След възстановяването, сцената е основно ремонтирана и подобрена и сега театъра е насочен към традиционни китайски представления като Легендата за Кунг-Фу. В залата има екран за субтитри на английски език, които разказват историята представена в шоуто. Постановката представлява смесица от традиционното бойно изкуство Кунг Фу, модерен танц и акробатични номера, което го прави уникално и зрелищно. Средната възраст на актьорите е само 17 години. Ето още информация за него: http://www.thebeijingguide.com/shows/kungfu.html

Тъй-като деня беше дълъг се отправихме към хотела за сън. Следващата нощ ни предстоеше пътуване с влак към Шанхай.

Ден 4

- Площад Тянанмън (големичък е този площад)
- Забраненият град до площада
- Храма на небето
- Фабриката за перли
- Дългата разходка
- ЖП гарата в Пекин
- нощен жп преход до град Суджоу

Програмата днес започваше с историческия площад Тянанмън – най-големият площад не само в Китай, а и в света. Разположен е в централната част на Пекин и до него се стига след проверка на багажа. Казват че събирал половин милион души, сигурно е така. Около площада са разположени няколко важни сгради, като мавзолея на Мао и Великата сграда на народа или китайското Народното събрание, отсреща е масивният национален музей. Отново китайците са навсякъде.Виждаха се и полицаи между туристите.

След като се разходихме по площада се насочихме към Забранения град. Той символизира дистанцията и недостъпността между императора и простолюдието. Той е най-впечатляващия пример за имперската архитектура в Китай. Тук е сърцето на Китай. В продължение на седем века Забраненият град е бил дом на 24 короновани глави - 14 от династия Мин и 10 от династия Цин. Със своята площ от 15 км² Забраненият град е най-големият и най-добре запазен дървен дворцов комплекс в света. Основният му план е създаден през 1403 г. от император Йонг Ли, на базата на който започва строежът му през 1406 г.Забележителността е оформена по невидима ос, според която постройките са разпределени симетрично в йерархичен порядък.

Входът към Забранения град е в единия край на площад Тянанмън. Веднага след като преминахме дебелите стени на Забранения град се оказа, че има някакви казарми. Сигурно се използват за нуждите на самия Дворец – музей. Имаше и магазинчета за шапки и напитки. Две много полезни неща в Китай по това време на годината.

Всъщност града представлява множество дворове, в които има постройки с различно предназначение. От единия двор се минава през порта и се влиза в следващия. Отстрани са разположени градини и сградите на помощния персонал на някогашния императорски град. Навалицата беше огромна, но никъде не се виждаха боклуци.

Тук бяха снимали филма „Последния император” и тук разбрах смисъла на фигурите в края на покривите на китайските сгради. Броя на фигурите показва положението в йерархията на обитателя на съответната къща. Максималния брой е 10 и толкова фигури могат да се видят само на императорските сгради.

Следвайки българското знаме стигнахме до една уличка с интересни храмове от двете страни. Един от тези храмове беше „залата на умствената култивация” и на „върховния принцип”. Малко след това се озовахме на площада пред императорската пощенска станция. Там най-интересният експонат беше сврян в един ъгъл и представляваше древен, но все още функциониращ, апарат за охлаждане на въздуха, с една дума - климатик. Бързо заехме тактически места около него и дълго се наслаждавахме на приятната хладина струяща от него.

След като смъкнахме телесните температури до поносими нива се отправихме към императорските градини. Приятно местенце със зеленина и златни рибки в езерцата. Така завърши разходката из Забранения град. Бързахме да се качим на автобусите за следващата спирка – Небесният храм или храма на небето.

Небесния храм , конструиран през 1420г,е бил мястото,където династиите Минг и Куинг правели жертвоприношения в чест на небето и отправяли молитви за добра реколта всяка година. Небесният храм е известен в света заради своята изключително прецизна архитектурна композиция, странната структура и невероятната декорация. Разделен е на вътрешен и външен храм. Основните конструкции на вътрешния храм,кръглия свят и извитата зала на юг, залата Куиниан и императорския дворец на север са свързани с път. Зеленината и купола, които обграждат вътрешния храм правят основните конструкции да изглеждат по величествени.

Във вътрешния град също така се намира и добре измислената акустична зала - „Ехо стената”, трите звукови камъка, диалоговия камък и т.н напълно пресъздават древната китайска архитектура. Небесният храм е най-големия жертвен олтар, архитектурен комплекс в Китай. Сега вече там е отворен и парк.

Храмът на небето също е разположен в Пекин. Той е един от четирите, обгръщащи китайската столица и един от най-значителните исторически паметници на Китай, свидетелстващ за високото равнище, до което е достигнала средновековната китайска архитектура. Тук китайските императори отдавали почит към небето и се молели за добра реколта. Това е най-големият архитектурен комплекс, почитащ небето в света. Външната ограда е във формата на квадрат, а най-вътрешната част е кръгла. Това въплъщава древното китайско вярване, че небето е кръгло, а земята – квадратна. Има нещо гнило тука. До 1916 г. територията на Небесния храм е забранена за достъп. В него имал право да влиза само императорът. От дълбока древност молитвите към боговете на земята и на небето били един от главните религиозни ритуали в императорския двор. Те можели да бъдат извършени само от императора, тъй като неговата особа се считала за свещена. Императорите идвали в Небесния храм всяка година по време на Зимното слънцестоене и в първия месец на лунния календар, за да се помолят и да почетат небесата.

Центъра на вселената се намирал в центъра на този каменен кръг. Записах му GPS координатите и те не бяха 0 градуса. Както и да е, стават грешки. Наоколо както обикновено имаше трева и дървета. Същинската част на храма бяха 3 постройки: Източна, Западна и Императорска. Там се съхраняват свещени предмети използвани при различни церемонии, отбелязващи божествени събития. Близо до тях имаше още едно старо дърво.

След като излезнахме от храма се озовахме в един още по-голям парк, където китайския народ се забавляваше и прекарваше свободното си време. Имаше игри музика и танци.

Качихме се отново на автобусите и поехме към завода за перли. Видяхме мидите, от които се добиваха скъпите перли. В една мида има доста перли, но много малка част от тях ставали за продажба. Във фабриката имаше и магазин, от който може човек да си пазарува всякакви перлени украшения, а и не само от перли. Обиколката приключи бързо и докато чакахме да се съберем всички, аз се поразходих до един воден парк наблизо. Идеално място за разпускане, тренировки и слушане на крякане, най-вероятно на жаби. Имаше и патици във водата. За малко да изпусна автобуса до гарата. Щях да взема следващия, те по летищата чакат та тук ли нямаше да ме изчакат! Добре, че паркинга беше голям, а автобуса малък. Тръгнахме към централната ЖП гара в Пекин, за да се качим на влак за град Суджоу, близо до Шанхай. Въпреки трафика по това време на денонощието стигнахме точно навреме да напазаруваме малко храна и да се настаним във влака.

Китайското БДЖ няма нищо общо с това което сме свикнали да виждаме в България. Возихме се в спални вагони, по-добри от някой хотели тук. Климатик, телевизия, чисти чаршафи, просторно, чисто навсякъде, бос можеш да ходиш из вагоните и няма да се изцапаш. Друго интересно нещо беше липсата на монотонното тракане на колелата на вагоните. Тук прилагат високите технологии навсякъде, включително и в железниците, и това беше очевадно. Влакът потегли в 19:32 и пристигнахме в Суджоу към 5 или 6 сутринта.

Ден 5

- Малкият град Суджоу (само 6 милиона жители)
- Разходка с лодка в стария Суджоу (Ориенталската Венеция)
- Следобедна разходка по улиците на Шанхай
- Телевизионната кула до реката (височина 468 м)
- Музей на историята на града
- Града на тъмно (или почти на тъмно)

Добре дошли в малкия (население 6 милиона) китайски град Суджоу. Опа, стана грешка, средния по-големина град Суджоу. Пристигнахме рано сутринта, а жегата вече беше непоносима. Като слезнах от влака, дори обектива на фотоапарата се изпоти! Температурата беше поне 40 градуса, а влажността вероятно над 90 %. Това се казва сауна. Добре, че хотелите и автобусите имаха климатик.

Между Шанхай и Нандзин е разположен град Суджоу. Китайците имат една пословицата: “На Небето има Райски дворци, а на Земята – Суджоу и Ханджоу”. Суджоу е наричан “китайската Венеция” както поради живописните канали, обхващащи като в мрежа целия град, така и заради наклонената пагода на хълма Хуциу. Парковете Лиуюен, Джуоджънюен, Цанлантин, Ханшансъ са сред представителните в световен мащаб за ландшафтната архитектура на Китай. Суджоу е един от центровете на производство на коприна и има Музей на коприната, където може да се наблюдава целият процес от буба до краен продукт.

Първата ни спирка беше за закуска в един хотел. От адската жега нищо не ми се ядеше. Наблягах на соковете и плодовите салати. Първата атракция за този град беше разходката с корабче в старата част на града, известен и като Ориенталската Венеция. В началото плавахме по широка река в модерния град, но по едно време кривнахме от правия път и влезнахме в едни тесни канали. Голяма група сме и окупирахме цялата канална флотилия лодки. Високи сгради имаше и в този малък град. Около реката имаше добре оформени зелени площи.

По брега на каналите наблюдавахме всякакви къщи, терасите на които гледаха към реката и определено нямаха мазета. След като направихме водната разходка, тръгнахме пеша пак да обикаляме каналите. Стигнахме до една водна алея по която бяхме минали с лодките. От двете страни на канала имаше магазинчета и кафета.

Тръгвайки по местната туристическа и търговска улица, стигнахме до новата част на града. По едно време чух някакви гърмежи и побързах да видя какво става. Оказа се, че наблизо правеха заря посред бял ден. И там имаше какво още да се види, но трябваше да се връщаме в автобусите. Предстоеше ни кратко пътуване до най-големия град в Китай – Шанхай. Пътуването беше между 1 и 2 часа. Отново транспортната инфраструктура беше на световно ниво.

В началото Шанхай е тихо риболовно градче, но до началото на XX-ти век той става най-важният град в Китай. Тогава Шанхай е център на популярната култура, на споровете на интелигенцията и на политическите интриги от ерата на Република Китай. Шанхай в даден момент дори се превръща в третия най-голям финансов център в света, след Ню Йорк и Лондон, и най-натовареният търговски град от Далечния изток. След идването на комунизма през 1949 г., Шанхай страда от тежките данъци на централната власт и от края на навлизането на чужди капитали, докато много от "буржоазните" елементи в града са премахнати. След връщането на пазарната икономика в политиката на Партията спрямо Шанхай през 1992 г., градът успява отново да задмине бързо развиващи се градове като Шънджън и Гуанджоу. Днес той се счита и за един от моторите на китайската икономика и финанси. Шанхай има и своите проблеми като голямата имиграция и социалното неравенство между бедни и богати. Въпреки предизвикателствата, обаче, многото небостъргачи и модерния начин на живот в града често символизират ускореното икономическо развитие на Китай като цяло.

Първото нещо, което прави впечатление при влизане в град Шанхай, са високите ултрамодерни сгради, които са много високи и с нестандартна архитектура. Пътищата в града също са на високо равнище в буквалния смисъл на думата. Някои улици бяха на 30 метра над земята. Въпреки силната урбанизация, парковете и зелените площи не липсваха. Булевардите бяха широки, с по 5-6 ленти за движение. Въпреки това имаше задръствания. Отново на много места се виждаха нови строежи.

Първият обект в програмата ни тук, беше разглеждането на телевизионната кула - “Oriental Pearl”. Тя е третата по-височина в света - 468м. Изпреварват я само кулата в Торонто и Москва. Единадесет метални сфери (перли) - 3 основни и големи, 5 по-малки и 3 декоративни са разположени във вертикална редица от земята към върха върху три колони. Двете най-големи сфери са с размери съответно 50 м в диаметър за по-ниско разположената и 45 м - за по-високата. В перлата (най-горната сфера) има магазини, ресторанти (включително и въртящ се ресторант на ниво от 267 м) и панорамен етаж - балкон на 350 м от земята. Посетителите се придвижват с помощта на асансьори на две нива. Асансьорите могат да поемат до 50 души и се движат със скорост от 7 м/сек. Гледката от панорамната веранда е несравнима, а през нощта кулата е осветена от прожектори, които създават илюзията за светещ брилянт.

В "Oriental Pearl" се помещават: “Градският исторически музей” и "Домът на науката", където могат да се видят изобретения от близкото бъдеще, които все още не са намерили практическо приложение.

Изкачването до панорамния етаж става с 3 асансьора, разположени в трите бетонни колони. Гледката отвисоко наистина си заслужава да се види. Тъй-като почти целия град е на равен терен, отвисоко може да се види изцяло, при добра видимост разбира се. Кулата, а и района около нея се намират на брега на река, която прави голям завой точно там.

След известно време слезнахме един етаж надолу и излезнахме на тераса със стъклен под. Много е забавно да си гледаш в краката, и под себе си да виждаш някакви хора и коли. Някак си се чувстваш над тия неща, сякаш летиш. На слизане от кулата се минава през градския исторически музей, където се запознахме с развитието на града през годините. Стори ми се, че е доста голям музей, вървяхме много време и все нови, и нови неща виждахме. Когато излезнахме навън, вече се беше стъмнило и на площада пред кулата беше започнало някакво представление.

След кратко размишление поехме към близкия търговски център. Да този, най-големия в Азия. Че беше голям, голям беше. Етажите бяха 6 или 7, не си спомням. Разглеждахме фото и компютърна техника. Имаше много неща, но някак не достатъчно. Слушалките и WEB камерите бяха много слабо засегнати, както и някой други неща, които търсех. Най-добре бяха представени мобилните телефони. За съжаление нищо не ми хареса. А и цените бяха почти като тези в България, а дори някой неща бяха по-скъпи. Разгледахме стоката и стана време за храна. Това добре, но къде да ядем. Намерихме ресторанти на 6-я етаж, но всичките бяха или китайски, японски или корейски, нищо европейско или поне в тази посока. В крайна сметка намерихме нещо поносимо и вечерята се оказа много добра. Обратния път до хотела го минахме с един микробус-такси. Ако се бяхме пазарили още малко, щяхме да го докараме до 60 юана или 12 лв за 6 човека. Още един ден изпълнен с много преживявания изтече.

Ден 6

- Разглеждане на модерния град
- Градините Ю (храм на бога на града)
- стария Шанхай
- фабриката за коприна
- Пътуване към град Джаксинг (затъмненият град)

Днес деня започна както обикновено със закуска, новото следваше. Това бяха Градините Ю, като за начало. По пътя към тях отново имахме възможност да разгледаме града, макар и от автобуса. Именно в Шанхай видяхме какво означава небостъргач, поне аз. Сградите наистина си ги бива откъм архитектура и дизайн, и височина разбира се. Всеки покрив е уникален и не само това, а и красив. Строежите на нови сгради, както и на нови метролинии продължава с пълна сила.

Паркирахме на паркинг, от който се откриваше страхотна гледка към централната част на града с високите сгради. Градините Ю, символ на типичното китайско градинарство и едни от най- известните в страната, се намираха в стария град. По улицата към входа на самите градини имаше отново множество магазинчета и заведения привличащи туриста. Ние обаче неотлъчно следвахме екскурзоводите ни и сравнително бързо стигнахме до входа на градините. Пред входа имаше кафене Starbucks, което беше добра новина, понеже температурите продължаваха да са високи, както и влажността.

До входа на градините стигнахме по един розов мост над езерце с костенурки и златни рибки. Името на моста „Деветте завоя” идва най-вероятно от факта, че моста прави няколко чупки, явно 9 на брой. Незнам защо но на една табелка видях надпис за положението на залата на 10 хиляди цветя, както и на тоалетните. Не се сещам какво общо имат двете неща, но сигурно имат нещо. Там видяхме две интересни дървета – Голямата Магнолия и Гинко Билоба, които били много стари. Изкуствените езерца и пътеките между постройките бяха безброй и много приятни за окото и душата. Видяхме и най-високия хълм в града, някакви натрупани един върху друг камъни високи не повече от 5-6 метра. Но всичко беше направено невероятно красиво. Изобщо, що се отнася до паркове и градини, китайците си разбират от работата. По уличката към паркинга с гледката към града имаше доста магазинчета с интересни играчки. Разни летящи, с дистанционни управления и т.н.

Забележителност с която се сблъсквахме всеки ден, беше обяда в китайски ресторант. Друг вид ресторанти рядко се срещаха. Въпреки, че всеки ден обядвахме в такъв, всеки път ми беше интересно. Китайските пръчици не ги ползвах, но си взех един комплект за тренировки в домашни условия и при следваща възможност ще ги изпробвам.

След като се нахранихме обилно с китайско, се отправихме към фабриката за коприна. Там видяхме пътя на коприната от гадните гъсеници до меките легла и завивки. Пътя беше дълъг и труден, особено за копринените буби. На нас ни отне не повече от половин час да проследим целия живот на едно толкова интересно създание. Ако някой си купи нещо за повече от 800 юана, приблизително 160 лв, щеше да получи и сувенир.

Видели поредното китайско чудо, се качихме по автобусите и тръгнахме към следващия китайски град с името Джаксинг, където щяхме да наблюдаваме пълното слънчево затъмнение следващата сутрин. Не, че не съм го споменавал досега, но ще повторя, че пътната мрежа на Китай е добре развита и продължава да расте, както пътната така и железопътната. За малко да объркаме пътя но се върнахме навреме и следобед стигнахме до олимпийския 5-звезден хотел.

Района около хотела, а и по целия път беше равнинен, като от време на време се мяркаха оризища, различни други водни басейни и малки къщички покрай тях. Близо до хотела имаше и ТЕЦ. Домакините ни в хотела се бяха приготвили за грандиозното събитие на следващия ден. Небето обаче беше покрито с облаци.

Ден 7

- Пълното Слънчево Затъмнение (е стана си тъмно)
- Пътуване по най-дългия мост в света - 36 км
- Парка на Южното езеро (родният дом на Комунистическата партия)
- Вечеря в пицария Хът в града

Най-после дойде и този ден. Денят на Затъмнението. Най-дългото пълно слънчево затъмнение от доста време насам. Станахме рано, закусихме и погледнахме към небето. Това, което видяхме хич не ни хареса. Облаците бяха навсякъде, стигаха чак до хоризонта. Имаше време до пълната фаза на затъмнението и евентуално можеше да се преместим на някое място без облаци. Но такова място просто нямаше. Надеждата умира последна и все пак се надявахме облаците да се разкъсат поне за малко. За жалост положението стана още по-зле.

Заваля. Влагата в атмосферата не издържа и се стовари върху нас и техниката.

И надеждата умря. Стана ясно, че няма да видим това, за което бяхме дошли. А се бяхме приготвили като за световно. Всички бяхме със специалните тениски по случай затъмнението. Щяхме да генерираме нечувано и невиждано количество снимки на този толкова интересен природен феномен, че нямаше как да не го видим. Но явно не е било писано, както биха казали някои.

Те си знаят кои.

Дойде моментът на тоталната фаза на явлението. Някъде около 9:32 сутринта. Денят беше мрачен, но изведнъж стана по-тъмно отколкото е в най-дълбоката пещера посред нощ. Изведнъж нещо проблесна. Помислих си „сега пък и светкавица ни удари”. Дори и това не стана. Тайванската група се снимаше. И те не бяха особено весели.

Както и да е. Шестте минути изминаха и светлината отново се върна при нас. Някой се беше застъпил за нас и за малко успяхме да зърнем частично закритото от Луната Слънце. Не бяхме капо, все пак. За да подобрим настроението се снимахме заедно с тайванската група. Разменихме си дори слънчевите тениски. И техните не бяха лоши, но нашите бяха най-хубави от всички.

За да разведрим още повече обстановката, организирахме посещение на най-дългия мост в света. Бива нали. Настанихме се по автобусите и потеглихме отново на път. Доста време пътувахме по този мост, с дължина 36 км. Направо си бяхме в открито море. По средата на моста се строеше направо в морето един 5 звезден хотел. Интересно какви технологии ще използват в него за добив на електроенергия, снабдяване с питейна вода и преработка на отпадъците, да не говорим за поддържането на микроклимата вътре.

Китайците са известни с изграждането на най-дългата стена в света, а в момента строят и най-дългия мост (б.a. вече е построен). Той се нарича Hangzhou Bay Bridge и ще има дължина от 36 км, простирайки се над Източно китайско море. Когато бъде завършен през 2008 г., мостът ще бъде най-дългият презокеански мост в света, седем пъти по-дълъг от моста Оресунд, който свърза Дания и Швеция. Ако можеше да бъде пренесен в Европа, той щеше да свързва Англия и Франция.

Мостът ще има дори кръгово движение в центъра, както и редица туристически атракции. Въпреки това туризмът не е основната идея. Мостът ще спести времетраенето на пътуването от Нингбо до Шанхай с няколко часа, което се очаква да стимулира ръста на икономиката в региона с 15% средно годишно. Мостът ще има принос и за ускоряване на процеса на формиране на източната икономическа зона в Китай, т. нар. “Голям Шанхай”, която привлича нископлатена работна ръка от провинцията.

След като разгледахме и в двете посоки моста, се насочихме към парка на южното езеро. Историята на това езеро е доста интересна. Там е основана Китайската Комунистическа Партия в лодка в средата на езерото. Продължаваше да ни върви като по вода. Пак валеше, но ние се возихме на корабче в езерото, до острова на някогашната щаб-квартира на партията.

Китайската комунистическа партия съкратено ККП, е политическа партия в Китай, основана през 1921 година. Генералният секретар на ЦК на ККП е Ху Дзинтао (2002). Китайската комунистическа партия има приблизително 70 000 000 членове (50,3 млн. членове през 1991), като 3 400 000 от тях са от нисшите партийни организации. Печатните органи на ККП са в-к "Женмин жъбао" и списание "Циушъ". Към момента ККП е най-голямата партия в света. Крайната цел на партията е осъществяването на комунистически обществен строй. Китайската комунистическа партия се ръководи в своята дейност от принципите на марксизма-ленинизма, идеите на вожда Мао Дзедун и теориите на председателя Дън Сяопин.

След това разгледахме градския мол. Не беше кой знае какво, нищо особено. Важното беше че имаше пица Хът и други европейски ресторанти. Те бяха малко извън самия МОЛ, но когато човек е гладен е способен на велики неща. Намерихме пицарията. Добре се представиха китайците с тази американска верига пицарии. Като се събрахме в автобуса, разкрихме „свръхестествената тайна населото на дълголетните, Момчиловци!”. От групата си бяха купили кисело мляко с този надпис. И после защо китайците били толкова много, ето защо. Защо обаче тук този ефект липсва? След това неочаквано разкритие, потеглихме към хотела.

Ден 8

- Връщане в Шанхай
- Търговската улица Нанджинг роуд
- Обяд в китайски ресторант (е то в Китай други няма) и текстилните картини
- разходка с кораб по голямата река Хуангпу
- Китайски цирк
- Градският аквариум

Както се казва утрото е по-мъдро от вечерта. Така си е, но не винаги. Днес се връщаме в Шанхай, за да разгледаме каквото беше останало от програмата за разглеждане. А такива неща определено имаше. Първото от тях беше търговската улица Нанджинг роуд. По пътя към нея отново минахме през града, но вече места ни се виждаха познати.

Нанджинг Роуд е главната търговска улица в Китай и същевременно най-оживената там. Големината на улицата налага разделянето й на източна и западна част. Многобройните луксозни шопинг центрове привличат, както местните жители, така и туристите. Мястото е идеално за големи национални и интернационални празненства, като китайската Нова година, празникът на Пролетта, Великден, Коледа... Задължителен „атрибут“ на тези тържества е зарята, която често изригва от една или друга внушителна сграда, намерила място по протежението на улицата. В момента тази улица е единствено пешеходна зона, след пълното й обновяване от френски архитект.

Търговската улица е нещо като нашата Витошка, само че без колите, трамваите, без боклука и с по-хубави сгради наоколо. Може да се каже, че на места и бул. Витоша е що годе добре, но китайската версия е малко по-представителна.

Дойде обедно време – отново манджа с грозде. Знае ли човек може и грозде да е имало. Обяда в китайски ресторант може да бъде много забавен понякога. По пътя към него видяхме паднал мотопед по средата на едно кръстовище. Полицейската кола спряла наблизо приличаше малко на колата на ловците на духове. Друго превозно средство участвало в пътния инцидент не се забелязваше.

Но да се върнем отново на масите. Както разбрах по-рано китайската бира ставала за пиене. Нямам представа до колко това е така, но така се твърдеше. Новото този път беше наличието на нещо, което доста приличаше на кюфте, поне на външен вид. Всъщност беше и толкова вкусно, и в това съм напълно сигурен.

Черешката на върха на сладоледа, а в нашия случай на тортата, беше рождения ден на Кремена, водачката на другата част от нашата група. Това да си празнуваш рождения ден някъде по света е доста интересно. В никакъв случай не казвам, че в България това не може да стане, но когато положителните черти на двете места се срещнат, преживяването придобива ново измерение. А и тортата беше много вкусна.

На влизане в ресторанта, минахме през една галерия от картини рисувани с конци. Нещо като бродерия или гоблен, но с много висока резолюция и по-богата цветова палитра. Картините бяха чудесен подарък. След известно време потеглихме към следващата атракция в програмата, а именно разходка с кораб по голямата река Хуангпу, минаваща през града. По пътя се насладихме на още от високите сгради и висящите кръстовища в Шанхай.

Паркирахме до реката и тръгнахме към очакващия ни кораб. В този момент започна леко да вали дъжд. Каква изненада само, а. Въпреки дъжда от палубата се откриваха супер гледки към града и най-вече сградите в близост до реката. Можеше видимостта да е малко по-добра, но и тази не беше за изпускане. Видяхме отново телевизионната кула, „римската къща”, както я наричам аз, както и двете най-високи сгради в града, близо една до друга. След като акостирахме отново на твърда земя се отправихме към акробатичното шоу. Повече за шоуто тук: http://www.sh-magic.com/

Най-интересния номер в програмата на цирка всъщност беше последния. В една голяма стоманена сфера се напъхаха последователно 5 моториста, които караха нагоре и надолу във нея. Лесно е като си сам вътре, но като станаха пет, нещата се усложниха. При другите изпълнения допускаха от време на време грешки, но винаги успяваха от третия опит. Тук обаче втори опит нямаше да има. Това беше най-сложното изпълнение в програмата.

Фокусничката не показа някакъв интересен фокус. По едно време едно момиче влезе в един часовник, а от него по-късно излезнаха към десетина момичета. Това беше добро. Катеренето по столове и други мебели също не беше нещо кой знае какво. Всички сме го правили като деца. Както и при Кунг-Фу шоуто и тук музиката беше добре съчетана с изпълненията и доставяше удоволствие. След цирковото представление се върнахме в стария ни хотел, но само за да потеглим отново на път.

Този път към Шанхайския аквариум - www.sh-aquarium.com. Бяхме притиснати от времето и затова взехме такси за да не изпуснем и тази атракция. Тарифите на китайските таксита ми се сториха добри. До колкото си спомням 2 лв за първите 2 км и после по около 40 ст/км или нещо подобно. Най-изгодно обаче е пътуването с метрото. Най-скъпия билет сигурно е около 1-2 лв като можеш да сменяш няколко влакчета за да стигнеш до крайната точка. А Шанхай е голям град, всъщност е най-големият в Китай с население над 19 милиона души. По улиците има огромни задръствания в натоварените часове, и за това метрото е използвано от много хора.

Успяхме да хванем затварянето на аквариума и се наложи да го разгледаме на прибежки, но го видяхме. А какво всъщност видяхме: миди, малки и големи риби, змиорки, костенурки, имаше и златни рибки. Дали риболова беше разрешен? Крокодилите ми се сториха малко изкуствени на пясъка, но не посмях да тествам това мое наблюдение. Пингвините и те бяха в полузаспало състояние вече, уморени от навалицата през деня. Аквариумите бяха обилно украсени с всевъзможни неща, като фона зад тях също беше добре подбран. Имаше една бяла риба дето не приличаше много на риба, но щом плуваше във вода риба ще да е било.

Лошото беше, че там всички батерии, с които разполагах мистериозно се изтощиха и аз останах без фотоапарат, тъкмо когато наближаваха най-интересните морски обитатели. Повече материали могат да се намерят във филма към екскурзията. По едно време се гмурнахме с един ескалатор под водата и там видяхме акули, скатове и още нещо. В подводния тунел имаше подвижна пътека, която правеше разглеждането на водния свят много приятно. През цялото време обаче, имах чувството, че участвам в някаква конспирация и някой следи и записва всяко мое действие, но нали имам мощно въображение. В крайна сметка се оказах прав, един китаец вървеше след нас и гасеше лампите в аквариума след нас, а имаше още време до затварянето му. На излизане отново пръскаше лек дъждец и в крайна сметка се насочихме към хотела. Това беше поредния ден изпълнен с много и все интересни преживявания.

Ден 9

- Храма на нефритения Буда
- Водният град (Перленият поток)
- Музей на науката и техниката в Шанхай
- Пътешествието към най-високата сграда в Китай и 2-ра в света
- т.н. "Отварачка"
- Шанхайското метро

Това беше последния ни ден в Шанхай и трябваше да видим колкото се може повече неща от този китайски мегаполис. Но да караме по ред на номерата, като започнем от началото. Този ден започна със храма на Нефритения Буда. Храма се намираше отново в града, заобиколен от високите съвременни сгради. Комплексът представлява действащ манастир, в който се намират две статуи на Буда, изработени изцяло от нефрит. Беше забранено да се снимаме със статуите, изобщо е забранено да се снимат хора със статуи на Буда. От двете страни на статуите имаше множество други по-малки на различни божества. В двора на храма, а и в отделните постройки имаше много хора, които се молеха. Особено красива е статуята на легналия Буда, направена от цяло парче бял нефрит и украсена със скъпоценни камъни. Храма си има и WEB сайт: www.yufotemple.com

Интересно е да се проучи историята около Буда и защо някъде го има изобразен с много ръце, а тук беше само с две! И огъня има нещо общо с вярванията около Буда. Тук разбрах, че има няколко вида нефрит, зелен и бял. И колкото е по-голямо съдържанието на желязо, толкова цвета на минерала е по-зелен. Липсата на охлаждаща техника в залите на храма пак се усети. Пред една от тях се образува малка опашка. Именно там снимането беше забранено. Когато все пак влезнахме там, веднага усетих защо имаше опашка. Незнам дали заради експонатите или заради нещо друго, но определено температурата в тази зала беше по-ниска. И след като не си ударихме никъде главите се насочихме към изхода на манастира. В близост до входа на храма имаше интересни магазинчета за сувенири, можеше да отделим подобаващо внимание и на тях.

Следващата ни спирка беше град Zhu Jia Jiao или т.н. Воден град. Това е град с дълга история и е един от най-добре запазените стари градове на територията на днешния модерен град Шанхай. Предстоеше поредната разходка с лодка по тесни канали сред стари къщи. В началото градчето не изглеждаше да е много старо. Следвайки домакините ни, стигнахме до мястото, където ни очакваха няколко дървени лодки за разходката. Натоварихме се по 6-ма в лодка и отплавахме. Никой не остана на сухо.

Друго име на този град е Перленият поток. Града е един от 4-те запазени древни градове в околността на Шанхай. За да кажеш, че си видях града трябва непременно да видиш неговите мостове. Мостовете са много стари, построени по времето на династиите Минг и Кинг. В градчето има една древна улица по дължината на която все още могат да се видят древни постройки, привличащи местни и чужди туристи. Северната улица е дълго само километър, и въпреки нейната простота е много елегантна.

В началото се движехме по широк канал с ресторанти, кафенета и различни къщи с класически китайски фасади. Лодките бяха със задно задвижване състоящо се от един китаец със сламена шапка. Принципа на задвижване се състоеше в бутането с едно гребло наляво-надясно, което тласкаше лодката напред. Коефициента на полезно действие сигурно не беше голям, но все пак бяхме в Китай.

Малко след това излезнахме на главния булевард, така да се каже. Това представляваше канал широк колкото бяха дълги лодките, с тротоар от двете страни и магазинчета. И много дървета разбира се. Пътешествието беше много приятно, но за сметка на това кратко. Тъй като имахме още време до часа на тръгване, обиколихме още веднъж водния булевард. Ядохме сладолед, намерихме си китайски ветрила за подаръци, спукахме няколко шарени балони с въздушна пушка. Преди да напуснем това място направихме едно кръгче по тесните улички с много магазинчета изпълнени с нови за нас аромати. На един ъгъл бяха изложени някакви едри скакалци в малки дървени кутийки. Не разбрах, това част от обедното меню ли е, или сувенир. На много места в града, както и тук, продаваха някакво месо завито с някакви листа. Може би това беше китайския дюнер.

На връщане към хотела, една групичка се насочихме към месния музей на науката и техниката (www.sstm.org.cn). За целта се качихме на метрото, времето пак не беше на наша страна. Билетът в едната посока ни струваше 3 юана, което е 60 ст. За наша радост стигнахме точно навреме. На входа на музея ни приветстваше отново синьото човече - символ на EXPO 2010.

Самият музей е една модерна сграда с големи стъклени фасади, голям площад и парк пред нея. На първия етаж имаше изложба на космическа тема. Ракети, спътници, въртящо се в трите посоки кресло, дълго въже със завързано столче на края му. Все неща каращи адреналина да изхвърчи в космоса. Намерихме планетариум и веднага се наредихме на опашка за билети за филма „В търсене на живота”. Кино салона представляваше нещо като I-Max салоните но с куполообразен екран над зрителите и също толкова голям. Прожектирането на картината ставаше от седем точки с прожектори с трите основни цветове. Филмчето беше 20 минути, а билета струваше 4 или 8 лв. Говореше се на китайски и ни оставяше само да гледаме образите по тавана. Този филм беше в 3 измерения. Видяхме обаче, че по таблата на касата се споменаваше нещо и за 4D и когато видяхме салона с 4-измерния филм не се поколебахме нито за секунда. Беше пиратска комедия. На влизане ни раздадоха големи очила за първите 3 измерения и кърпички, които май не бяха за чистене на очилата, както се оказа малко по-късно. 4-тото измерение беше това на сетивата и кърпичката беше да се избършеш след дъжда и сълзите от смях.

Как ли щеше да изглежда един 3D филм на космическа тематика прожектиран в планетариум? Така пътуването сред звездите щеше наистина да е сред тях. Такъв тип филми ще имат огромна публика.

След като се събрахме отново пред входа на музея и кратко обсъдихме следващата атракция, една група тръгна към хотела, друга към зоологическата градина, доколкото си спомням, а третата към най-високата сграда в Китай – „отварачката” (www.swfc-shanghai.com). Сайта е много добър. Наричат така сградата защото в горната част има дупка, която много прилича на отварачка за бутилки. Интересно е дали могат да минат и самолети през тая дупка. За целта пак се возихме на Шанхайското метро.

Пътя до нея ни отне доста време, но все пак стигнахме. Разбира се качихме се до най-високия етаж. Гледката си заслужаваше. Все пак 474 метра над земята си е почти половин километър над останалите хора. От тук наистина можеш да видиш целия град под теб. Покрива на Световния финансов център в Шанхай се издига на 492 метра над земята. Можеха да забият и една антена 8 м и да ги направят точно 500 м. Ако тогава си бях взел статива, щях да направя невероятни снимки, но какво да се прави. Нощният Шанхай е не по-малко интересен от града през деня.

По времето когато сме били там се е провеждала нощта на финансовия център по средата на лятото, всяка вечер от 21 до 24 юли, от 17 до 22 часа. Ние бяхме там точно тогава. Входа бил свободен и за сумата от 50 юана, можело да се наливаш с бира колкото искаш в Sunken Garden. Имало е изпълнения както на поп музика така и на нов китайски фолк. Щеше да е интересно да се види и чуе!

На връщане към хотела отново ползвахме метрото. Това метро много ми хареса. Наскоро пуснаха и нашето метро, минаващо близо до къщи. И то ми харесва. Има какво да се желае още при него, но всичко с времето си. Сайта на шанхайското метро: http://en.wikipedia.org/wiki/Shanghai_Metro. Официалния не е преведен на английски.

Ден 10

- Към влака Маглев (431 км/ч не са хич малко)
- Шанхайското летище и полетът обратно
- Завръщане в София

Настъпи и последният ден от това пътешествие в Китай. Отново се сбогувахме с една много различна за нас страна и култура. Но какво да се прави, и хубавите неща имат своя край.

Самолетният полет беше Шанхай-Париж. Летището се намира на 30-тина километра от центъра на града и до него може да се стигне по два начина. При единия пътуването трае около 30 минути, а при другия по-малко от 8 мин. Единодушно избрахме скоростния вариант. Този вариант представляваше влак на магнитна възглавница, т.н. Маглев (магнитно левитиращ влак). Официалният сайт на влака е www.smtdc.com

Това е високоскоростен влак, който буквално виси във въздуха и не се допира до земята. Движи се на гребена на две електромагнитни вълни, при което няма никакво тракане и друсане по време на движение. Максималната скорост постигната при тестове е 501 км/ч, ние обаче се возихме само с 431 км/ч. Няма шега, няма измама, проверих показанието за скоростта по информационните табла във влака с GPS-а и те се оказаха верни. Точно 431 км/ч беше максималната скорост. Както и при скоростните асансьори в „отварачката” (29 км/ч) и тук високата скорост не се усещаше, но колите на магистралата до нас изглеждаха спрели. Понякога можеш да съдиш за нещата около теб само по косвени факти, което обаче не прави оценката по-малко точна.

Крайната спирка на влакчето беше самото летище. Минахме стандартните проверки на багажа и скоро след това бяхме отново в самолет. На връщане летяхме заедно с деня и в Париж бяхме около обяд, но след това обърнахме посоката и бързо нощта ни обгърна. В София кацнахме късно вечерта и отново си бяхме у дома.